Bossypants - Tina Fey (2011)

Тина Фей заедно с Ейми Полър е една от любимите ми актриси и сценаристки. Тя е изключително забавна и умна жена - няма как да не ми стане фаворит.

Нямах търпение да прочета автобиографията й, но Bossypants излиза преди Yes, Please!, но аз ги прочетох в обратен ред. Докато книгата на Ейми Полър е приблизително стандартна автобиография, тази на Тина Фей е сборник от кратки хумористични есета. Това я превръща в интересно и нестандартно четиво, макар на моменти тези есета да бяха твърде нахвърлени и да нямаше особена връзка между тях.

Тонът на цялата книга е много забавен, силно саркастичен и хаплив - точно като самата Тина Фей. Най-интересни от всички есета за мен бяха тези, разказващи за ролята й в SNL като Сара Пейлин и за отглеждането на дъщеричката й (тина е определено нестандартна майка). 

В книгата има и множество сценарии, което е също приятно. Тина Фей се връща към писането на хумористични сценарии дори когато пише за живота си.

Ето и някои от любимите ми цитати:

"When you work in what is basically a cage that you're not allowed to leave, your choices are limited to what strolls by."

“In 1995, each cast at The Second City was made up of four men and two women. When it was suggested that they switch one of the companies to three men and three women, the producers and directors had the same panicked reaction. 'You can't do that. There won't be enough parts to go around. There won't be enough for the girls.' This made no sense to me, probably because I speak English and have never had a head injury. We weren't doing _Death of a Salesman._ _We were making up the show ourselves. How could there not be enough parts?_ If everyone had something to contribute, there would be enough. The insulting implication, of course, was that the women wouldn't have any ideas.”

“It is an impressively arrogant move to conclude that just because you don’t like something, it is empirically not good. I don’t like Chinese food, but I don’t write articles trying to prove it doesn’t exist.” 

“So, my unsolicited advice to women in the workplace is this. When faced with sexism, or ageism, or lookism, or even really aggressive Buddhism, ask yourself the following question: “Is this person in between me and what I want to do?” If the answer is no, ignore it and move on. Your energy is better used doing your work and outpacing people that way. Then, when you’re in charge, don’t hire the people who were jerky to you.”

When breath becomes air - Paul Kalanithi (2016)

Това е втората книга, издадена тази година, която подбирам сякаш заради тежката тематика. Въпреки това в нея има толкова много живот и откровеност - много повече от други истории.

Паул Каланити завършва своята специализация като неврохирург на 36 години и получава фатална диагноза - рак на белите дробове, четвърти стадий. Книгата е написана в последните му месеци и остава много след него. Тя беше начело на множество класации за най-добри книги за 2016та, откъдето научих за нея. Преди това авторът е писал няколко есета, които могат да бъдат намерени тук:

http://paulkalanithi.com/tag/essays/

Предисловът, писан от Abraham Verghese, е впечатляващо начало на книгата. За пръв път се възхищавам, а не искам бързо да прескоча страниците. Беше много емоционален и искрен, ето откъс от него.

"Be ready. Be seated. See what courage sounds like. See how brave it is to reveal yourself in this way. But above all, see what it is to still live, to profoundly influence the lives of others after you are gone, by your words. In a world of asynchronous communication, where we are so often buried in our screens, our gaze rooted to the rectangular objects buzzing in our hands, our attention consumed by ephemera, stop and experience this dialogue with my young departed colleague, now ageless and extant in memory. Listen to Paul. In the silences between his words, listen to what you have to say back. Therein lies his message. I got it. I hope you experience it, too. It is a gift."

За пръв път имам чувството, че съм опознала напълно непознат човек само и единствено с една негова творба. Благодарна съм, че попаднах на тази книга, за да имам възможността да опозная Пол Каланити.

Човещината в тази книга е впечатляваща и вдъхновяваща. Той се опитва наистина да разбере своите пациенти - не просто като случаи, а като хора.

Пол не успява да допише книгата, състоянието му се влошава значително през последните седмици. Предсмъртното му желание е тя да е публикувана, издателството и жена му Люси го изпълняват. Люси пише епилог, който довършва неговата история и показва колко невероятен живот, както и брак, са имали двамата заедно.

Целта на тази книга е изпълнена определено, Пол Каланити би бил доволен от това. Читателят опознава трудностите и неизбежността на смърта по един много човешки начин, чрез последните месеци от живота на писателя. Прелестно четиво!

"Books became my closest confidants, finely ground lenses providing new views of the world."

"Though we had free will, we were also biological organisms—the brain was an organ, subject to all the laws of physics, too! Literature provided a rich account of human meaning; the brain, then, was the machinery that somehow enabled it. It seemed like magic."

"Cadavers reverse the polarity. The mannequins you pretend are real; the cadavers you pretend are fake. But that first day, you just can’t. When I faced my cadaver, slightly blue and bloated, his total deadness and total humanness were undeniable."

“I don’t believe in the wisdom of children, nor in the wisdom of the old. There is a moment, a cusp, when the sum of gathered experience is worn down by the details of the living. We are never so wise as when we live in the moment.” 

“That message is simple: When you come to one of the many moments in life when you must give an account of yourself, provide a ledger of what you have been, and done, and meant to the world, do not, I pray, discount that you filled a dying man’s days with a sated joy, a joy unknown to me in all my prior years, a joy that does not hunger for more and more, but rests, satisfied. In this time, right now, that is an enormous thing.” 

"Paul’s decision to look death in the eye was a testament not just to who he was in the final hours of his life but who he had always been. For much of his life, Paul wondered about death—and whether he could face it with integrity. In the end, the answer was yes.
I was his wife and a witness."

"Аз съм на 83 1/4 или малки експерименти с живота" - Хендрих Хрун (2016)

Случайно попаднах на тази книга, докато разглеждах списък с нови заглавия онлайн. Описанието беше интересно, заглавието също. Оказа се една от най-добрите ми покупки от Панаира на книгата през изминалите години.

Хендрих Хун е псевдоним, но холандското издателство отказва да разкрие кой е истинският писател.
Книгата е написана под формата на дневник. Почти всеки ден е описан с не повече от страница. Страниците са точно 365. Това внимание към детайлите истински ме впечатли!

Има много интересен хумор, шегите със старостта и болестите са забавни. Хендрик и група от най-близките му приятели в старческия дом решават да сформират клуб "Стар, но не умрял", с който да разнообразят живота си с малки седмични забавления.
Най-забавният персонаж е Евърт, както и най-провокативният. Става ясно защо главният герой би се сприятелил с него.

Има също така и множество тъжни моменти, много истински размишления за живота. Привидно една история под формата на дневник на възрастен мъж в старчески дом е нещо твърде далечно за моята 25-годишна личност. Когато прочете заглавието на книгата, баба ми се учуди и отсече, че нямало как да ми е интересна. Е, противно на нейното мнение, дори намерих много моменти, в които разбирах и съчувствах на Хендрик.
Те може би най-добре се описват със следните цитати:

"По принцип природата може да играе окуражаваща роля в живота на един човек, но това със сигурност не важи за трапезарията и за спалното помещение на холандския пенсионер. Там състоянието на стайното растение обикновено е пълно отражение на грижещия се за него - неутешимо очакване на края."

"Но застаряването върви паралелно с намаляване на себепознанието. Както и обратното: при децата с годините то се увеличава."

"Докато си млад, искаш бързо да пораснеш. Пораснеш ли, най-много искаш да останеш млад. А когато си стар, вече нямаш цели, към които да се стремиш. Това е същността на празнотата на съществуването тук. Всички са изчерпани. Няма изпити за взимане, кариера за правене, деца за отглеждане. Твърде стари сме дори да се грижим за внуците.
Не е лесно човек да си поставя цели, било то и малки, в тази вдъхновяваща обстановка. Около мен само очи, пълни с примиреност. Очи на хора, които минават от чаша кафе на чаша чай и от чаша чай на чаша кафе.
Човек просто трябва да се опитва повече и да направи така, че всеки ден да си струва. Или поне един от два дена."

"Болезнено наясно съм и с факта, че често се смеем социално обосновано, както аз, така и другите. Усмивчица тук, усмивчица там, не с друга причина, а само поради това, че хората насреща го очакват. Като малък жест или защото си твърде слаб да покажеш, че нещо не ти е толкова смешно. Или пък да избегнеш някакъв разговор"

"Пациентите не са от голямо значение в болниците. Най-важни са лекуващите."

"Малките неща стават големи, ако по цял ден нямаш нищо важно за правене. Времето на човека трябва да бъде изпълнено със смисъл, а вниманието да бъде насочено нанякъде. Иначе странните черти на характера намират бързо своя път. Противно на очакваното и логичното, с годините дребнавостта се увеличава, а широтата на въгледите, обратнопропорционално, намалява. "Стар и мъдър" е по-скоро изключение, отколкото правило."

"Степента на цивилизованост на една страна си проличава по това как тя се отнася към възрастните и немощни нейни жители. Глупавият и неуважителен начин, по който се реформира грижата за възрастните в Холандия, осигурява плодородна почва за бляскав популизъм. Живеем в една от най-богатите страни в света, но посланието многократно гласи: грижите стават недостатъчни."

"С годините някои хора стават по-меки и по-мъдри. Други - по-резки и по-тъпи."

"Оказва се, че това, че сме тук е въпрос повече на късмет, отколкото на мъдрост."

"Ако имаше награда за най-глупавото създание на света, човекът със сигурност щеще да е сред номинираните."

"Докато има планове, има и живот."

Спиращият войната / Warbreaker - Брандън Сандерсън (2009)

Брандън Сандерсън е единственият писател, който пише по-бързо, отколкото аз мога да изчета. Разбира се, мигновено ми стана любимец!

В "Спиращия войната" историята се фокусира върху две сестри, които са пълни противоположности, но заради въвличането си в оплетена политическа ситуация са принудени да се научат да се приспособяват към суровия свят и открият повече в самите себе си. Това, което най-много ми допадна в историята, е именно противопоставянето на Сири и Вивена и колко голяма промяна претърпяват двете до последната страница.

Тъй като това е книга, писана от Сандерсън, има много политически интриги и интересно измислени религии. Странното е, че в реалния живот и двете теми са ми скучни, но когато се появят в негова история, ми се струват истински вълнуващи. Участването в религиозни мисии определено е помогнало на Сандерсън да изгради своя интересен мироглед. Във всяка негова книга съм много впечатлена от вниманието, което отделя към създаването на религиите и традициите на героите си. Това беше най-впечатляващо в "Елантрис". Тук всеки религиозен спор между героите нанася нови щрихи, но според мен не религията, а самите им съдби са главният фокус на историята.

Повечето книги на Сандерсън започват бавно. Докато се изгради светът и всеки участник е на мястото си отнема време, но това при него не ми пречи. Самото въвеждане в смета е много добре направено, много богато. Тук според мен отне повече време от обикновено. Прочетох една пета от книгата преди много време и едва тази седмица се върнах на нея, което също накъса историята за мен.

Друго, което ми направи много голямо впечатление, беше, че често срещаният Сандерсонов расизъм не е толкова ясно изразен тук. Има разделение на идрианци и халандрианци, но в самия Халандрен, където се развива основното действие, няма голямо расово разделение. По-скоро напрежението е на религиозна основа.

Много от героите са интересни, нямаше нито един еднопластов, както очаквах. Това направи света още по-интересен и непредсказуем. През последните 90-100 страници от книгата много герои и събития се променят изключително бързо и изненадващо. Тук на моменти ми липсваше, че за разлика от Stormlight Archives нямаше скици или рисунки, които да правят света още по-магически.

Лайтсонг е един от любимите ми персонажи. Неволен участник е в множество от интригите, но невероятният му хумор, както и неуморното му любопитство правеха всяка глава с него много интересна. Той имаше най-забавен поглед на цялата странна религиозна традиция в Халандрен. Много забавен персонаж.

Множеството свещеници и жреци в книгата бяха също изключително добре изградени. Не бях предполагала, че и те могат да бъдат толкова сложни и непредсказуеми персонажи.

Вашер, с когото започва и историята, е много интересна личност. Сигурна съм, че в следващите части ще се разкрие още повече за него. Нямам търпение!

От двете принцеси според мен Вивена израства много повече от Сири. Научава се на смирение, пада най-ниско духом. Тя променя коренно възгледите си, като така научава много повече за себе си. Сири е по-бурна натура и успява да се научи да е по-внимателна, но няма същото развитие като сестра си. Странното е, че през по-голямата част от книгата Сири ми беше любимка, след това постепенно Вивена се сдоби със симпатиите ми.

И ето някои от любимите ми цитати от книгата:

“Mocking a woman is like drinking too much wine. It may be fun for a short time, but the hangover is hell.” 

“I swear, my dear. Sometimes our conversations remind me of a broken sword. Sharp as hell," Lightsong said, "but lacking a point.” 

“It was strange, how easily and quickly protection could cause destruction. Sometimes, Vasher wondered if the two weren't really the same thing. Protect a flower, destroy pests who wanted to feed on it. Protect a building, destroy the plants that could have grown in the soil. Protect a man. Live with the destruction he creates.” 

“What I'm trying to say is that you don't understand a man until you understand what makes him do what he does. Every man is a hero in his own story, Princess. Murderers don't believe that they're to blame for what they do. Thieves, they think they deserve the money they take. Dictators, they believe they have the right—for the safety of their people and the good of the nation—to do whatever they wish. . . . The truth is, most people who do what you'd call "wrong" do it for what they call "right" reasons. Only mercenaries make any sense. We do what we're paid to do. That's it. Perhaps that's why people look down on us so. We're the only ones who don't pretend to have higher motives. . . In a way, we're the most honest men you'll ever meet.” 

“You see, the great thing about madness is that it's all in your head.” 

“You don't have to believe in my miracles. You can call them accidents or coincidences, if you must. But don't pity me for my faith. And don't presume that you're better, just because you believe something different.” 

“You're wonderful. So full of life and excitement. The priests and servants of the palace, they wear colors, but there's no color inside of them. They just go about their duties, eyes down, solemn. You've got color on the inside, so much of it that it bursts out and colors everything around you.”

“But he’d found that imaginary things were often the only items of real substance in people’s lives.” 

“Priests are always easy to blame. They make convenient scapegoats—after all, anyone with a strong faith different from your own must either be a crazy zealot or a lying manipulator.” 

“She did believe in Austre. She loved the teachings of the five Visions. Humility. Sacrifice. Seeing another's problems before your own. Yet she was beginning to think that she—along with many others—had taken this belief too far, letting her desire to seem humble become a form of pride itself. She now saw that when her faith had become about clothing instead of people, it had taken a wrong turn.” 

“Why did it seem that the more he demonstrated himself to be an idiot, the more convinced people became that he had some kind of hidden depths?”

(от ляво на дясно) Вашер, Вивена, Сири, Сузеброн

"Yes, Please" - Amy Poehler (2014)

Това определено е една от първите биографични книги, която успява да ми задържи вниманието от първата до последната страница. По принцип не съм много голям почитател на този жанр, но последните няколко години много мои любими актриси и режисьори издадоха свои биографии. Крайно време е да ги започна! 

А и последната биография, която успя да ме впечатли истински, беше "Преди да се родя и след това" на Ивайло Петров. Преди мно-о-ого време.

Ейми Полър е страхотна актриса и сценарист. Изключително забавна е, като хуморът й в много случаи не е просташки (твърде рядко срещано качество днес). 

Затова бях убедена, че и книгата й ще е също толкова забавна. Не останах разочарована. В "Yes, Please" има много хумор, но също и силни откровени моменти, които наистина ме впечатлиха.

Ейми разказва за живота си по разпокъсан начин - не започва от раждането си, прескача постоянно. Това не прави историята хаотична или объркана, а много по-интересна. Едно от най-забавните неща в книгата е участието на близките й хора - Сет Майърс, родителите й и продуцентът Майкъл Шур. Те пишат отделни глави или коментари, което направи стила на тази биография още по-необикновен.

Това, което научих от книгата, е колко интересен, силен и много забавен човек е Ейми Полър. Имах някаква представа преди това, но сега съм напълно убедена. Като всеки добър комедиант, тя умее да казва истини и шеги едновременно.

Тази книга може да помогне не само за бягане от реалността. Много моменти ме накараха да си кажа "Това ми е познато" или "Аз също!", което една истински добра книга трябва да може. Убедена съм, че нямаше по-удобен момент, в който можех да прочета тази необикновена биография.

За финал няколко страхотни цитати от книгата, които ме накараха да се почувствам по-близка до Ейми и да й се възхищавам още повече. Много моменти ми харесаха от книгата, затова и избраните цитати са толкова (дълги) много:

"That voice that talks badly to you is a demon voice. This very patient and determined demon shows up in your bedroom one day and refuses to leave. You are six or twelve or fifteen and you look in the mirror and you hear a voice so awful and mean that it takes your breath away. It tells you that you are fat and ugly and you don’t deserve love. And the scary part is the demon is your own voice. But it doesn’t sound like you. It sounds like a strangled and seductive version of you. Think Darth Vader or an angry Lauren Bacall. The good news is there are ways to make it stop talking. The bad news is it never goes away. If you are lucky, you can live a life where the demon is generally forgotten, relegated to a back shelf in a closet next to your old field hockey equipment. You may even have days or years when you think the demon is gone. But it is not. It is sitting very quietly, waiting for you."

"Decide what your currency is early. Let go of what you will never have. People who do this are happier and sexier."

"Hopefully as you get older, you start to learn how to live with your demon. It’s hard at first. Some people give their demon so much room that there is no space in their head or bed for love. They feed their demon and it gets really strong and then it makes them stay in abusive relationships or starve their beautiful bodies. But sometimes, you get a little older and get a little bored of the demon. Through good therapy and friends and self-love you can practice treating the demon like a hacky, annoying cousin. Maybe a day even comes when you are getting dressed for a fancy event and it whispers, “You aren’t pretty,” and you go, “I know, I know, now let me find my earrings.” Sometimes you say, “Demon, I promise you I will let you remind me of my ugliness, but right now I am having hot sex so I will check in later.”

Other times I take a more direct approach. When the demon starts to slither my way and say bad shit about me I turn around and say, “Hey. Cool it. Amy is my friend. Don’t talk about her like that.” Sticking up for ourselves in the same way we would one of our friends is a hard but satisfying thing to do. Sometimes it works.

Even demons gotta sleep."

"Any painful experience makes you see things differently. It also reminds you of the simple truths that we purposely forget every day or else we would never get out of bed. Things like, nothing lasts forever and relationships can end. The best that can happen is you learn a little more about what you can handle and you stay soft through the pain. Perhaps you feel a little wiser. Maybe your experience can be of help to others."

"I don’t miss the frustration of youth, the anticipation of love and pain, the paralysis of choices still ahead. The pressure of “What are you going to do?” makes everybody feel like they haven’t done anything yet. Young people can remind us to take chances and be angry and stop our patterns. Old people can remind us to laugh more and get focused and make friends with our patterns. Young and old need to relax in the moment and live where they are. Be Here Now, like the great book says."

"Emotions are like passing storms, and you have to remind yourself that it won’t rain forever. You just have to sit down and watch it pour outside and then peek your head out when it looks dry.

"The only thing we can depend on in life is that everything changes. The seasons, our partners, what we want and need. We hold hands with our high school friends and swear to never lose touch, and then we do. We scrape ice off our cars and feel like winter will never end, and it does. We stand in the bathroom and look at our face and say, “Stop getting old, face. I command you!” and it doesn’t listen. Change is the only constant. Your ability to navigate and tolerate change and its painful uncomfortableness directly correlates to your happiness and general well-being."

"Time moves too slow or too fast. But I know a secret. You can control time. You can stop it or stretch it or loop it around. You can travel back and forth by living in the moment and paying attention. Time can be your bitch if you just let go of the “next” and the “before.”

I believe you can time-travel three different ways: with people, places, and things."

"A person’s tragedy does not make up their entire life. A story carves deep grooves into our brains each time we tell it. But we aren’t one story. We can change our stories. We can write our own."

"The only way we will survive is by being kind. The only way we can get by in this world is through the help we receive from others. No one can do it alone, no matter how great the machines are."